Наближава 15-ти септември. Поредният в моя учителски път. Отново е време за ново начало...
Не зная обаче как бих се чувствала, ако един ден този 15 ми липсва. Къде ще отидат думите, които искам да ви подаря? Къде ще е усмивката? А ръката, тръгнала да гали детската глава във въздуха ли ще остане? Има ли човешко същество, което поне веднъж в живота си да не се е ръзвълнувало от сладкогласното училищно звънче? Има ли някой, който поне веднъж не е изпитал преклонение пред бялата сграда и прошарените коси на мъдрия учител.
Със сигурност няма! Защото да си учител е свещенослужение. Това е нашето призвание и продължаваме да го следваме с изправена глава дори когато има некапващи сълзи. Само на учителя се пада радостта да се докосне до него – детето, почти толкова близо, колкото мама и татко, за да му каже: Плавай!